неделя, 16 май 2010 г.

Memento mori

След сушата идва дъжд. Или поне така би трябвало да бъде.
И сякаш, в мисленето на човек се наблюдава подобна цикличност.

И изведнъж, както водата намира своя път през коритото на реката,така и мисълта намира своя път през заплетената плетеница от неврони в човешкия мозък.

Реших да пиша  за човешката смъртност и за страха от неизвестното.И аз не змам, точно защо избрах тази тема, но музата никога не пита.

 
Всеки възприема и осъзнава мисълта за своето последно пътуване по различен начин.
И точно тази осъзнатост на нашата собствена смъртност ни прави най-завършения продукт на природата. Именно знанието, че някой ден от нас не ще остане нищо освен кости и шрах кара човек да се опита да достигне апогея на своя потенциал,и да запази своята хуманност. И в този смисъл, като че ли смъртта е двигатела на живота.
И както в древни времена римските императори са имали прислужник нашепващ в ухото им гореспоментата фраза, за да им напомнят че са същества от плът и кръв, така и модерният човек непрекъснато се сблъсква с този факт. Точно поради тази причина обаче, човешкият гений търси начин да овековечи своето дело. И по този начин, превръщаме най-големият си страх в най-голямата си сила. Защото с продължението на този кръговрат получаваме нещото наречено ПРОГРЕС.
Ако трябва да направя равносметка, бих казал че проблемът не е толкова кратят на един живот, колкото усещането за нереализиран потенциал преди края. Така че, моят съвет към вас драги читатели е: Пийте с пълни шепи от извора на човешката природа който е животът.


Ако все пак, у вас се тай някакво неясно усещанe относно това което всички ни чака, нека Ви напомня думите на Исак Азимов:
 
"Животът е удоволствие.Смъртта е покой.Само преминаването е проблемно."